Има моменти, когато не животът, а ти самият избираш да сложиш край. Не защото те е притиснал в ъгъла, а защото си осъзнал, че кръговете, които чертаеш, вече не водят никъде. Това не е отказ, не е и бягство. Това е избор.

Слагаш точката – не със съжаление, а със спокойствие. Защото разбираш, че някои пътища не са за довършване, а за изоставяне. Някои житейски етапи не приключват с гръм, а с шепот. И това е достатъчно.

Не е нужно да чакаш светът да те бутне, за да си тръгнеш. Може да го направиш в тишината на един обикновен ден, докато светлината се процежда през прозореца. Може да е докато миеш ръцете си или докато затваряш вратата за последен път. Може да е без драма, без фанфари. Просто с решителност.

Не го наричам „край“. Краят е прекалено тежък, прекалено твърд. Това е по-скоро завършване. Като последния акорд на песен, която вече не ти принадлежи. И след това – тишина. Не празна, а изпълнена с пространство. За ново начало, за ново „аз“.

Така избираш – не защото не можеш повече, а защото знаеш, че заслужаваш повече. Това е моментът, в който не просто затваряш глава от книгата на живота си, а създаваш място за следващата. И тя ще бъде твоя – не написана от обстоятелствата, а от собствената ти ръка.