В семейните системи връзките не винаги се развиват с времето. Понякога родителят вижда детето си такова, каквото е било, а не такова, каквото е станало. И понякога детето, въпреки че вече е възрастен, остава хванато в капана на вина, дълг и несбъднати очаквания.
„Аз знам по-добре.“
„Ти си длъжен/а.“
„Как можа да ми причиниш това?“
Когато родителят продължава с емоционални манипулации, той не признава автономията на детето. Вместо това създава незавършен цикъл на зависимост, в който любовта се дава само под условие:
Ако правиш това, което очаквам, значи ме уважаваш.
Ако не отговориш на моите нужди, значи си неблагодарен/а.
Ако поставиш граници, значи ме отхвърляш.
Но в реда на любовта:
Родителят дава, детето приема. Не обратното.
Детето не е отговорно за щастието на родителя.
Любовта не е тежест, която трябва да се носи.
Родителят дава живот, но не притежава живота на детето.
Има родители, които отказват да носят отговорност за своите избори. Те обвиняват децата си за самотата си, за разочарованията си, за пропуснатите си възможности. Те поставят товара на собствените си решения върху плещите на тези, които са имали само една роля – да бъдат деца.
Но детето не може да носи вина за родителя си.
То не е отговорно за това как родителят е избрал да живее живота си.
То не може да бъде нито спасител, нито утешител, нито жертва в чужда драма.
Когато детето осъзнае това, идва моментът на освобождение.
Тогава може да каже:
“Виждам те, уважавам те, но аз съм тук – като възрастен. Животът ми принадлежи на мен.”
И тогава тежестта пада.
Тогава детето вече не трябва да доказва, че е достатъчно добро.
Тогава то може да продължи напред – без вина, без страх, без окови.
