След осъзнаването идва тишината.
Тишината, в която се вслушваш – не в родителския глас, който живее в главата ти, а в своя собствен.
Този, който дълго е бил заглушаван от „трябва“, „бъди“ и „не си достатъчен/на“.

Да си възрастен в отношенията с родител е повече от навършени години.
Това е вътрешно съзряване, при което:

• вече не търсиш одобрение, а истина;
• вече не се връщаш, за да бъдеш приет/а, а за да бъдеш себе си;
• вече не доказваш любов, а поставяш граници.

Но какво означава да поставиш граница?

• Да не влизаш в спора, когато знаеш, че той е капан.
• Да не обясняваш избора си на човек, който не го уважава.
• Да кажеш „не“ – без вина и без обяснение.
• Да пазиш себе си, дори когато те обвиняват, че си „егоист/ка“.

Истинската любов оцелява и при поставени граници.

Ако тя се разпадне, когато кажеш „не“, значи не е била любов – била е зависимост, очакване или нужда, облечена в думи за обич.

Любовта между възрастен родител и възрастно дете не е търсене на вина, а споделяне на истина.

Не е обвързване чрез страх, а оставане чрез уважение.

Не е доказване на лоялност, а свобода да бъдеш себе си.

И когато детето започне да се лекува, често родителят не разбира.

Понякога казва: „Какво стана с теб?“
Или: „Много си се променил/а.“
Дори: „Преди беше по-добър човек.“

Но това, което се е променило, е че детето вече не носи чуждата болка като дълг.

Възможно ли е връзката да се възстанови?

Да, когато и двете страни признаят човешкото у другия.
Когато родителят каже: „Сгреших.“
И когато детето може да отговори: „Благодаря, че го призна.“

Но дори да не се случи това, изцелението е възможно.
Защото то започва вътре – когато решиш, че си достоен за уважение,
дори и никой друг да не го потвърди.

И тогава вече не си „дете на родителя си“.
А човек със собствен глас, живот и посока.