Постъпването в болница може да бъде изключително травмиращо, както за детето, така и за родителите и другите членове на семейството. За самите деца престоят в болницата е белязан от стрес, раздяла, дискомфорт, болка и страх от непознатото. И докато преди 20 години въпросът дали детето преживява стрес по време на престоя си в болницата все още е бил проучван, днес никой не поставя под съмнение влиянието, което оказва хоспитализацията върху психическото развитие на детето.

Освен възрастовите особености на детето, сред факторите, които оказват влияние върху адаптацията  към болничната обстановка се отличават подготовката на семейството, поведението на самите родители и емоционалните им преживявания, опитът от предходни хоспитализации.

Много деца гледат на болницата и манипулациите, които се извършват като на наказание. Често чуваме родителите да казват:  „..ако не слушаш ще извикам доктора или сестрата…” или „…ето виж идва лошата докторка…”, както и „…ако не слушаш ще те оставя в болницата и ще ти слагат инжекции…”. Негативната нагласа, която се предава по този начин затруднява адаптацията на детето към болничната обстановка и повишава риска от психологическа травматизация.

Днес всяко дете може да бъде придружавано от родител, а според действащият в България медицински стандарт по Педиатрия – придружаването на децата в болница е задължително до 2 годишна възраст. Постъпването в болница причинява дискомфорт и на родителите – обстоятелствата около боледуването на детето им налагат друг тип грижи, които в определен момент те не са способни да предоставят и в очите на децата си могат да изглеждат объркани, уплашени и дори безпомощни.

Всяко дете реагира по-различен начин и не бива да забравяме, че най-послушните, най-тихите деца е възможно да преживеят още по-драматично хоспитализацията от тези, които се оплакват, плачат или дори се държат агресивно.

Дори и най-добрата и грижовна медицинска сестра не може да замести родителя. Поради тази причина, привличането на родителите като партньори в процеса на лечение е от съществено значение.

В поведенчески план реакциите, които издават преживяването на стрес зависят от възрастта на детето.

Кърмаческа възраст. Около 6 месечна възраст, когато емоционално-социалното развитие е достигнало етап, в който детето различава познати и непознати е възможно хоспитализацията да засили тревожността, свързана с раздяла от обгрижващата фигура. Кърмачетата дори могат да усетят напрежението, което родителите изпитват. Стресът в тази възраст може да бъде понижен при добра комуникация с родителите и чрез включването им в различни процедури. Доколкото е възможно родителите трябва да поддържат режима, който децата са имали вкъщи, да увеличат времето на емоционалните контакти с детето, както и физическите контакти – да прегръщат по-често бебето, дори да му осигурят залъгалка / биберон за намаляване на отрицателните преживявания. Колкото по-спокойни са родителите, толкова по-спокойно ще бъде и детето.

Ранна детска възраст. Страхът от раздяла е основният стресов фактор в тази възраст. Колкото по-голямо е детето, толкова по-силен е протеста му, който най-често се изразява в съпротива и несъдействие при прегледи и манипулации.

Децата изглеждат физически „залепени” за родителите си – не пускат ръката на възрастния, предпочитат да бъдат носени постоянно, изпадат лесно в гневни изблици и емоционални сривове, могат дори да проявят агресия към родителя или медицинския персонал (като удрят, ритат, хапят). Добре е да се обясни на родителите, че това е нормална реакция в съответната ситуация. Според Ерик Ериксън (специалист в областта на възрастовата психология) една от задачите на развитието в тази възрастова група е усвояването на автономност и при стресови ситуации, каквато несъмнено е хоспитализацията е възможно да се наблюдава регрес в поведението към по-ранен етап от развитието – отказ от самостоятелно хранене, смучене на пръста, напикаване. Родителите следва да наблюдават промените в поведението и да насочват  детето към самостоятелност. При зачестяване и засилване на невротичните прояви консултацията с психолог е задължителна.

В предучилищна и начална училищна възраст страхът от нараняване измества страхът от раздялата. Децата, които имат опит с хирургически процедури и операции, са с нагласата и очакванията, че лечението и процедурите причиняват болка.

Освен това психичните процеси претърпяват промени в този възрастов етап – мисленето е предимно конкретно-образно, думите на възрастните се възприемат буквално; но това е и етап, в който въображението се развихря и допринася за увеличаване на страховете. Възможно е децата да вярват, че те са причина за боледуването – затова, че са яли нещо или са пипнали нещо, което е забранено; това допълнително затруднява справянето в новата стресова среда и води до чувство на вина и срам. В поведенчески план децата могат да станат затворени, пасивни и дори депресивни. Въпреки, че на този етап уменията за самообслужване са добре овладяни, отново е възможно да се наблюдава регрес. В тези случаи придружителите и медицинският персонал могат да подпомогнат  детето в неговата независимост, като го включат в различни дейности, в които то се чувства сигурно и способно да изпълни. Водеща дейност в тази възраст все още е играта и различните интерактивни и образователни игри, както и арт-заниманията допринасят за справянето със страховете и чувствата.

Горна училищна възраст. Хоспитализацията е свързана с прекъсване и отсъствия от училище. Децата в тази възрастова група могат да са притеснени и от прекъсването на връзката с връстниците. Свиждането, както и възможността за ползване на мобилни телефони и социалните мрежи в интернет могат да намалят усещането за изолация от обичайната среда. Тинейджърите са изключително чувствителни и не желаят да бъдат „третирани” като деца, биха искали да знаят същността на всяка процедура, както и да имат възможност за избор в процеса на лечение.

Юноши. Връзката с връстниците и приятелите е приоритетна в тази възраст. При постъпването си в болницата дори може да не желаят да бъдат придружавани от родител, за да се „насладят” на свободата си. Водещи в тази възрастова група са страхът от инвалидизация и страхът от промяна във външния вид. Въпреки, че голяма част от юношите са автономни и често се държат така сякаш от нищо не ги е страх, вероятността да изпитват страх е много голяма. Поради тази причина разясняването на всяка манипулация и промяна в лечебния план, както и провеждането на обучение с цел повишаване на здравната култура е важно за намаляване на напрежението.

Крайната цел на всяка хоспитализация е оздравяването на пациента и не бива да се подценяват и ползите, които носи престоя в болницата. Новата среда предоставя възможности за социализация – както за родителите така и за децата. Родителите могат да научат много за развитието на детето си и как да реагират при определени здравни проблеми. Децата от своя страна придобиват ценен опит и подобряват уменията си за справяне.

Статията е отпечатана в списание “Практическа педиатрия” през 2011г. в периода, когато работех като психолог в Детско отделение на Шуменската болница.